Никола съсредоточено наблюдаваше как кубчетата лед се стапят бавно в чашата с уиски. Парчетата сухо дърво пропукваха в камината, а светлината от нея караше причудливите сенки да танцуват групово по дивана и стената зад него. Никой не можа да си обясни как от пълен въздържател, Никола започна да си пресушава по една бутилка уиски на ден, като за норматив. Ставаше сутрин от леглото, по-кисел от всякога, затваряше се в кабинета с изглед към пустошта и по цял ден се взираше в подскачащите пламъци в камината и в кубчетата лед в чашата си. Понякога, някой смелчага се наканваше да го попита дали няма нужда от нещо, дали не иска чаша мляко или поне да излезе да разходи момчетата, но той ги срязваше с такава неузнаваема грубост, че тези опити ставаха все по-редки и по-редки. Преди той заразяваше с румената си ведрост всички около себе си, дори най-негативните и очарователно скептични дребни хора; пръскаше обич и топло настроение и със смеха си правеше от всяка глупава шега купчина развеселени малки хора. И всички го обичаха. И за всички бе удоволствие да работят за него. Дори в най-натоварените периоди, когато нямаха ден и нощ, да не говорим за свободно време или за време да хапнат по една курабия. И макар всички да бяха съпричастни към каузата, за която работеха, основният им двигател бе именно той. А сега…Не можеха да го познаят. Не бе стъпвал във фабриката от края на миналогодишната кампания. Те работеха, не бяха спряли, разбира се, но просто защото не познаваха друг живот и за тях това бе смисълът на този. Работата вървеше бавно. Определено това, че не знаеха какво се случва с него, не им се отразяваше добре. Малко по малко, всички станаха раздразнителни, а при липсата на Никола нямаше кой справедливо да отсъжда кой е прав и кой – крив като възникнеше някакъв спор, и днес споровете завършваха с ръкопашен бой. Веднъж се случи даже Косьо да посегне към артикул от продукцията, да го хвърли с все сила към Атанас, който приклекна бързо и…го отнесе Рали – момичето, което отговаряше за кореспонденцията. Цяла седмица не стана от леглото, защото носът й бе така подут, че не виждаше абсолютно нищо. Преди той успяваше да хване споровете в самото им начало, хващаше злосторниците за яките и ги отнасяше на верандата, където уж им четеше конско, а всъщност се замеряха със снежни топки и така изразходваха негативната си енергия. После се прибираха вътре, със зачервени бузи, но с наведени глави, за да може всички останали да си мислят, че са нахулени и засрамени. И така всеки път. Сега дори и не разбра, че Рали е пострадала. А тя бе единственото момиче в екипа му, и единствената, която имаше малко разум в главата си. Може би точно затова и негова любимка. Другите бяха пълни дечковци, но това им помагаше да си вършат добре работата, стига той да ги контролираше. Няколко седмици след инцидента с Рали, тя отново влезе в кабинета му, без да чука. Бе единствената, която си позволяваше да го прави, и единствената, на която той не се сопкаше. – Нося ти обяд. Леля Попинз го е изпратила. Децата днес били на пикник с братовчедите си и решила да ни изпрати топла супа. Всички мислят за теб – Рали остави подноса на бюрото под прозореца. От купата се издигаше изкушаваща струйка пара. – Няма да ям – гласът му бе твърд и непоколебим. – Не можеш да продължаваш така – Рали бе настоятелна, и говореше припряно, докато оправяше измачкания диван с длани. – Спокойно, няма да продължавам – тя не го бе чувала така убеден в нещо, много отдавна. Това не бе добър знак. – Какво си намислил? Началото на декември е. Кампанията наближава. Трябва да се вземеш в ръце, защото… – ЗАЩО? – извика той, като не и остави възможност да се доизкаже. – Защо? Защо? Няма никакъв смисъл. Ще пиша на управата да ми търсят заместник. Не мога да продължа. Не и след това, което се случи. Никога няма да си го простя. – Ти не си виновен! – Рали го гледаше изплашено – това беше първия път от почти година насам, когато Никола сякаш искаше да говори. – Естествено, че съм виновен – Никола обикаляше в кръг около дивана и Рали го следеше с поглед. – Трябваше да се досетя. Не мога да продължа сега. Просто не мога. – Твоята работа е да изпълняваш желанията на послушните деца и нищо повече. Не можеш да се грижиш за всичко. Има си други отдели за това. Тя беше едно послушно момиче, което поиска от теб пакет кибрити и ти и ги даде… – А можех да й дам одеало! Или шибана топла супа! – казвайки това, той замахна и събори горещата супа, която се разля по цялото бюро. – Можех да говоря със семейство Сойер да я приберат у тях. Можех… – Но това не е било нейното желание – Рали се зае да попива супата от масивното дърво, не особено успешно – Тя искаше да продава кибритите и намери спасението си в тях. Ти не можеше да направиш друго. Рали продължи да си бърбори, докато бършеше бюрото. Продължи да си говори нещо и като излезе от стаята за чиста кърпа и все още говореше като се върна. Никола отдавна не я слушаше. Мислеше само за малката кибритопродавачка. Изведнъж обаче, в главата му започнаха да се връщат и други мисли. Помисли за Георги и неговата толкова чакана инвалидна количка; помисли за Мина и красивата къдрава перука, която й занесе в болницата; спомни си за Чарли и шейната, на която да се возят заедно с баща му; сети се и за Грег и сестричката, която той толкова много искаше… Защото това има значение. Всичко това! Рискуваш да видиш нечия беда или нещастие, но си длъжен да носиш радост и щастие винаги, когато можеш. И не можеш да се предаваш. Защото има значение. Има… – Рали, донеси ми палтото, моля те. Отивам да разходя момчетата. Трябва да се напасат добре и да заякнат, че скоро ги чака дълъг полет. И, изхвърли това уиски в мивката, да не го набарат Наско и Косьо, че ще се чудим как да ги усмиряваме после… 30.11.2013 г.