Тази година навърших 30. Досега все си мислих, че съм млада и правя грешки, че имам още много да уча, че не е странно да се чувствам странно, да усещам някаква празнина или да се мъча постоянно да докосна небето, а да си разбивам зъбите в земята всеки следващ път отново и отново.
След като навърших 30 нищо не се е променило от всичко това. С малката разлика, че малко повече обмислям действията си и малко повече ме е страх. В резултат на повече от десет години дълбоки размисли по темата с проблема на нашето поколение обаче, мога твърдо да кажа, че вече имам теория по въпроса.
Особеното поколение на 89-та +- няколко години
Аз и моите връстници сме много особено поколение - родени сме в семействата на хора, които са живели грубо казано първите си 20 години в комунизма, след което в разцвета на силите си са се потопили в една съвършено различна реалност. Възпитанието и нагласите им обаче не са успели да се променят за една нощ, колкото и част от тях да са били готови за тази промяна, а друга част дори да са я искали силно и да са се борили за нея.
Аз и моите връстници сме родени в зората на демокрацията, ако можем така романтично да опишем края на 80-те и началото на 90-те години. Не си спомняме комунизма, но не си спомняме ясно и обективно началото на демокрацията. Уж все сме били свободни и сме имали избор, а сме възпитавани да си "траем" и да сме "послушни", да не слагаме къса пола на училище и да не "говорим глупости". Една от стигмите на всяко наше действие и бездействие е простичкият тест, който често ни е вменяван, а именно "Какво ще кажат хората?". Това е тест, който толкова много ни е набиван в главите, че дори десетки години по-късно, дори в голям град или в друга държава, повечето от нас се притесняват да излязат до магазина без сутиен. Просто защото "какво ще кажат хората"!?
Аз и моите връстници се борим с променливостта на времето, в което живеем и част от нас ще са много успешни в надпреварата с това време, а част от нас ще оцелеят прилично. Може да се каже, че сме сравнително смели и сравнително гъвкави, за разлика от родителите си. (Сравнено с по-малките от нас сме си задръстени дървета.) Имаме обаче един основен проблем и той в съществото си не е наш проблем.
Историята на нашите родители
В общия случай нашите родители са се запознали един с друг или в училище, или най-късно скоро след разпределението им да работят в един и същи град/предприятие.
В общия случай са били или училищни гаджета или са имали възможност да са заедно за кратко, след като са се харесали, защото веднага след училище, или кратко след като са се събрали, е било редно да се оженят. И те са го направили.
Съвсем естествено скоро след това им се е родило първото дете. Контрацепцията не е била много разпространена концепция, а в началото на една любовна връзка има и много страст, така че съвсем неизненадващо деца са се раждали.
И така ги е подхващал живота още като са били на двайсетина години - работа, деца, домашни задължения. Лятна почивка, зимна почивка. Идилия.
До момента в който, малко по малко, различията между двамата не изкристализират и не започнат да провокират или тихи и смълчани конфликти, или бурни агресивни скандали в семейството.
Проблемът - безброй нещастни семейства
Не че не съществуват и щастливите случайности, в които в тези семейства и 30 години по-късно цари любов, хармония и разбирателство. Просто по моите наблюдения това е в много, много малък процент от случаите.
Явлението е съвсем обяснимо, тъй като хората масово са създавали семейство с първия си партньор, без да имат възможност първо да опознаят себе си, и едва тогава да определят какво очакват от човека до тях.
В резултат, в семействата на почти 100% от моите познати и приятели, близки до моята възраст, има дългогодишна история на скандали, караници, дисбаланс, липса на хармония и нормални семейни взаимоотношения. В някои случаи има грубости и (дано греша!) подозирам дори насилие. Но винаги има компромиси отвъд границата на допустимото и поне двама души, които не заспиват щастливи вечер.
Това според мен е един от основните проблеми на нашето микро-поколение на децата на 80-те и 90-те години. Липсата на любов в семействата ни ни е обезкостила душевно и ни е превърнала в хора, които се страхуват от любовта, защото не я познават. Страхуваме се да пуснем корени, да се обвържем, да се сближим с някого, да отворим сърцето си. Страхуваме се да дадем, защото си мислим, че не трябва да правим компромиси със себе си. Страхуваме се да се отдадем, защото си мислим, че ще попаднем в кофти капан.
Много от родителите на моите връстници започнаха да се разделят в последните години, когато децата вече не живеят с тях и изглежда не са им останали сили да поддържат този театър или са се уморили да живеят в нещастие. Повечето продължават да не са щастливи и след раздялата, тъй като толкова години живот в отрицание на нуждата ти от щастие със сигурност води до сериозни проблеми.
Решението
Както повечето проблеми, и този не е фатален, нито за родителите ни, нито за нас самите. В момента, в който осъзнаеш, че го имаш, вече си изминал половината път към решението. Както казват специалистите, за да пребориш страха си, трябва да се изправиш лице в лице с него.
Вашите обичат ли се? А вие обичате ли себе си? Не можете да помогнете на тях, ако лишавате себе си. Ще помогнете и на себе си, и на тях, ако им дадете добър пример да се грижат за собственото си щастие. Действайте.