Само преди две седмици синът ми навърши десет месеца. Отне ми точно толкова време да се наканя да седна и да опиша раждането му, макар много да исках да го направя още дни, след като се случи.
Изчаках по няколко причини: първо, исках да съм съвсем сигурна, че няма да пиша това под влиянието на силни емоции, бушуващи хормони, обич, благодарност, признание, болка, срам или други емоционални струпвания, които понякога ни обливат след събитие като раждането.
На второ място, не знаех къде да публикувам тази история - а сега, когато вече съм твърдо убедена, че е настъпило времето да започна своето място - блог, дневник, уебсайт или както и да го наречем - тази история има своето сигурно място тук.
Последно, но не по важност, имах по-важни задачи. В тези десет месеца огромната част от времето ми беше заета да се наслаждавам на моментите със сина си и да наблюдавам как с часове расте и се променя, да се разтапям, когато спи върху гърдите ми и да се опитвам да се уча от него как мога да съм най-добрата майка.
Отделно успях да стартирам собствен бизнес и да поработя малко и на свободна практика, но по тези теми в друг материал.
Сега, по темата за раждането.
ДА ЗАПОЧНЕМ С БРЕМЕННОСТТА
Имах щастието тя да е сравнително спокойна, безпроблемна и носеща много повече положителни емоции, отколкото отрицателни. Имах и късмета да намеря проследяващ лекар, на който с времето да успея да се доверя и с който ми беше наистина приятно да се виждам.
Прекарах голяма част от времето си като бременна, в четене. Дали това носи повече плюсове, или минуси, всеки има различна гледна точка. Но на мен ми беше полезно и приятно постоянно да съм наясно какво се случва с бебето, колко е голямо, как се развива, какво се е "научило" да прави тази седмица и така нататък. Освен за развитието на бебето в утробата, съвсем естествено четях и за раждането и за отглеждането на детето.
По темата за раждането не бях изненадана да науча, че в последните 30 години процентът на оперативните раждания е нараснал от между 5% и 10% до "завидните" 50%-60%, а в някои болници дори невъобразимите 90%-100%*. И макар статистиката определено да говори за "медицински показания" за всички тези раждания със секцио (у нас не е нормативно регламентирано оперативно раждане "по желание"), то реалността е доста по-различна.
В истинския живот има една група бременни, които са твърде наплашени от раждането и пожелават да родят оперативно, вярвайки, че това е по-лесен и по-безболезнен вариант; има една група млади и не-толкова-млади лекари, които или нямат достатъчно опит, за да имат смелостта да водят нормално раждане, или предпочитат графикът им да показва дата, час на започване и час на приключване на работа, което определено не е лесно за планиране, ако си в помощ на жена, която ражда нормално. Трудно, да не кажа невъзможно, е да се определи коя група с каква численост е, но резултатът е налице и огромна част от оперативните раждания са всъщност неслучили се, но възможни нормални раждания.
КАК РЕШИХ, ЧЕ ЩЕ РАЖДАМ НОРМАЛНО
Майка ми е имала изключително тежко раждане с мен, като първо дете, и въпреки това не след дълго е забременяла отново, родила е и брат ми и, по думите й, не е съжалявала нито за миг. Историята познава хиляди, милиони, милиарди жени, които са раждали нормално и това е най-естественият начин това да се случи.
Не ме разбирайте погрешно, не съм против секциото, нито против медицината - напротив, радостна съм, че в днешно време имаме инструменти, с които сравнително безрисково можем да спасим два живота, които само преди 100 години гарантирано са загивали. Но първото нещо, което твърдо реших за първото си раждане, е че НЕ искам да ме режат без да има истинска причина за това.
КАК ОТ ТВЪРДО РЕШЕНА ДА РАЖДАМ БЕЗ ИЗБОР НА ЕКИП, ВСЕ ПАК РЕШИХ ДА ИЗБЕРА ЛЕКАР, КОЙТО ДА Е ДО МЕН
Първата идея как ще раждам, а именно без избор на екип, дойде, понеже не исках да ангажирам никой да ме "чака" или пришпорва да родя и предпочитах наоколо да бъдат само хора, които така или иначе са на смяна и няма да се опитват да се намесват в процеса по тази причина. Изборът на болница бях свела до трите най-масови АГ болници в столицата, заради струпването на специалисти за майката и бебето и натрупаният в годините опит и рутина на персонала.
В хода на проследяването на бременността обаче така харесах лекарката си, че много ми се прииска в този важен момент наблизо да е тя, като човек, на когото истински успях да се доверя. Ето защо промених първия си план и избрах да родя с нея, в болницата, в която тя работи.
Някъде може би в края на 8-мия месец на един от рутинните прегледи тя спомена, че съм доста нисичка, а бебето е голямо за структурата ми и едва ли ще успея да го родя нормално, но аз заявих твърдо желанието си да опитам и тя се съобрази изцяло с него. След това, до самото раждане, сме повдигали темата още максимум два пъти, в които тя показваше уважение към решението ми и просто ми даваше мнението си, което на онзи етап беше по-скоро на база субективна професионална преценка, а не подкрепено с медицински факти.
КАК РЕШИХ, ЧЕ ЩЕ РАЖДАМ БЕЗ УПОЙКА И БЕЗ ПРЕДИЗВИКВАНЕ ИЛИ ПООЩРЯВАНЕ НА КОНТРАКЦИИТЕ
Честно казано нямам твърде ясен спомен как съм взела точно това решение, но със сигурност съм била подтикната от мисълта, че искам максимално естествено раждане, без външна намеса.
Бях чела, че предизвикването на раждането има минуси, тъй като организмът на бебето и на майката не са хормонално и физиологично подготвени, че започва раждането; че външното вливане на окситоцин (хормонът, отговорен за контракциите) прави раждането по-болезнено и води до по-голям процент шанс от разкъсвания и може би тези факти са наклонили везните в посоката, че предпочитам да ги избегна.
По отношение на упойката с ръка на сърце признавам, че до последно в главата си бях решена, че ще родя без упойка, но ако положението стане непоносимо, исках да имам възможността да си поискам такава. Някак си исках да имам вариант Б, макар силно да вярвах, че това няма да е необходимо.
КАКВО СЕ СЛУЧИ
Терминът ми беше определен за 21.5.2018 г., но по-голямата дължина на менструалния ми цикъл предполагаше процент грешка в стандартното изчисление и силно подозирах, че ще пренося. Така и стана.
За щастие, лекарката ми не се и опита да ме приеме в болницата без мое желание и да предизвиква раждането, тъй като беше наясно, че не това искам аз. Единственото й условие беше, да следим тоновете на бебчето всеки ден след термина, което за мен беше напълно ОК.
В деня на термина тя направи първия преглед за разкритие, в който установи 1-2 см разкритие, но нещата бяха съвсем в началото. Най-вероятно в следствие на прегледа, в следващите два дни падна слузестата тапа, а аз си ходих всеки ден да следим тоновете на бебето. На третия ден отново ме прегледа и установи около 3-4 см разкритие, като коментира, че това е най-добрия начин да се случват нещата - родовата дейност да си върви и разкритието и подготовката на тялото ми да се случват бавно и безпроблемно, докато съм вкъщи или се разхождам в хубавото майско време.
Продължих да ходя всеки ден за проследяване на детските сърдечни тонове, а резултатите рядко показваха наличие на истински, регулярни и "хубави" за едно предстоящо раждане контракции. На шестия ден също бяхме в болницата, около обяд и всичко изглеждаше съвсем спокойно.
РАЖДАНЕТО ЗАПОЧВА
Прибрахме се вкъщи, вече доста изнервени от постоянното питане на всички близки и познати какво става и защо не съм родила още, отказахме няколко покани за разходка и гости и решихме, че ще се наслаждаваме на хубавото време от дивана на терасата. Даже полегнахме и се гушнахме и сме позадрямали сладко, сладко. Около 16 ч. аз, като една типична бременна в 9+ месец, се събудих от натиск върху пикочния си мехур. Отидох до тоалетната, изпишках се и, аха да стана и да се върна на терасата, когато чух и усетих нещо като изстрелване на тапа на шампанско, а в тоалетната чиния се изсипа завидно количество вода. Изчаках да видя дали ще стане още нещо, погледнах, за да се уверя, че не е нещо страшно и отидох да съобщя на Данчо, че "май ми изтекоха водите". На въпроса му "Ама как така май?" отговорих "Ами не знам, предполагам като поизчакаме и ще разберем със сигурност".
Не се наложи да чакаме много, тъй като само минута-две по-късно изтече следващата порция и вече знаехме, че раждането е започнало. Аз влязох да си взема душ, а той се обади на лекарката, за да я пита колко да бързаме. Тя каза, че няма нищо спешно, но е хубаво до около час да сме в болницата и така направихме. Събрахме последните неща в багажа и преди 17 ч. паркирахме пред болницата. Аз през цялото време изпусках неконтролируемо немалки количества течност, и за късмет в колата не се случи, но веднага щом излязох запретнах роклята и клекнах безцеремонно до едно дърво. В този момент обаче, честно казано ама изобщо не ми пукаше. Нямах търпение да гушнем бебето си и знаех, че този момент е съвсем, съвсем близо (е, както се оказа в последствие, деляха ме някакви си 20 часа от него, но все пак...).
*Данните нямат претенции за точност и изчерпателност, но представят картинката такава, каквато е в главата ми, след доста разгледана статистика.
Продължава в Част 2