Продължение на Част 1
ПЪРВИ ЧАСОВЕ В БОЛНИЦАТА
Все още нямах контракции и попълних необходимата документация, докато чаках пред приемния кабинет, след което последваха рутинните процедури при постъпване за раждане - преглед за разкритие (същите около 4 см, отпреди няколко дни), клизма и преобличане в нощница.
Тъй като бяхме избрали ВИП родилната зала (поради единствената причина, че само в нея пускат и таткото да присъства на раждането), имахме невероятния "късмет" същата да е заета в момента - нещо, което на отворените врати ни бяха уверили, че никога не се е случвало.
Когато разбрахме, че на този етап Данчо няма как да влезе в предродилна зала с мен, за първи път много се уплаших. Как можеше още от самото начало нещо да се обърка и нещата да не се случат така, както сме ги планирали? Благодарение обаче отново на нашата лекарка ни пуснаха двамата в градината на болницата - нещо, което по принцип е напълно недопустимо, след прием в родилно отделение. Реално разполагахме с една цяла зелена и тучна пролетно-лятна градина за лично ползване в първите часове на раждането на първото ни дете. Беше много вълнуващо и романтично!
Разхождахме се в градината от около 18 ч. (тогава и започнаха осезаемите контракции) до към 20 ч. Засичахме контракциите и бяха на около 3-5 минути с продължителност от около 30 секунди и се увеличаваха. В 20 ч. се качих, за да запишат отново детските тонове и веднага разбрах, че в легнало положение усещам контракциите доста по-болезнено, отколкото докато се разхождам. След това ни пуснаха да се поразходим още малко на паркинга и искаха в 21 ч. да се върнем. Ние пък стискахме палци предишната двойка да се сдобият с наследник в това време и да освободят ВИП залата, така че да продължим да сме заедно в това приключение.
Междувременно, лекарката ме попита имам ли против да се прибере да види децата си и да се освежи, като е на линия да се върне в болницата веднага, когато имам нужда от нея. Оставяше ме в ръцете на дежурния екип, като те щяха да й дават редовни сведения за състоянието ми. И на двете ни беше ясно, че раждането нямаше да е кратко. Съгласих се без колебание. Имах до себе си подкрепата на бащата на бебето и при нужда от нея винаги можех да й се обадя по телефона и тя щеше да се върне.
Когато се качихме обратно в родилното след последната разходка навън с радост научихме, че ВИП залата е свободна и са готови да ни настанят! Нямаше по-голяма радост за мен в този момент - значи все пак нещата щяха да се подредят! Това е един от многото моменти в живота ми, в които съм се убеждавала в силата на позитивното мислене и правилното насочване на енергията.
ВИП залата всъщност беше една неголяма стаичка с легло, магаре и количка за манипулации на бебето, когато се роди. Страхотно беше, защото нямаше да се налага да го отнесат някъде след раждането, а нямаше да се отделя от нас.
Бяхме си занесли една голяма фитнес топка, тъй като бях чела, че подпомага разкритието и облекчава болките. Е, добре, че беше тя! Прекарах следващите 6-7 часа почти изцяло подскачайки върху топката, практикувайки дишане, с което се бях подготвяла предварително и смея да твърдя, че ако не бяха тази топка и това дишане едва ли щях да издържа така лесно тези часове болки. Данчо беше в стаята през цялото време, бяхме приглушили светлината и отворили прозореца, за да влиза чист въздух. Говорихме си, смеехме се, дори избрахме името на сина си в тези часове. Бях спокойна и се чувствах в пълен контрол и хармония.
ЗАЩО СЕ СРИНАХ ПСИХИЧЕСКИ?
Контракциите ставаха все по-силни, интензивни и все по-начесто, а лягането за 20 минути на всеки 2 часа за измерване на тоновете на бебето ми се виждаше като средновековно мъчение.
В полунощ разкритието беше напреднало с 2 см и вече беше около 6 см и аз бях радостна и щастлива. Оставаха само ~4 см и бебето щеше да е готово да излезе. През нощта следихме тоновете, но не и разкритието и в 6 сутринта с нетърпение очаквах да чуя 7-8-9 или дори 10 см. За мое нещастие обаче акушерката ми съобщи, че няма промяна от 6-те см в полунощ.
В този момент определено вече бях изтощена физически от болката, не бях яла и пила нищо вече от 14-15 часа, но тази новина ме сломи психически и някак хоризонта пред очите ми избяга, като даде място на силна болка, страх, вина и безпомощност. Не си представях как предстоят още неясен брой часове напред, исках да знам, че сме напреднали и остава (дори и да не е реално) още съвсем малко. Но фактите не показваха това и никой не можеше да се ангажира с прогноза колко още ще продължи раждането и каква всъщност е причината то да не напредва.
От този момент нататък болките рязко станаха много непоносими. Бях чела преди това, че прагът на болката е в пряка зависимост с нагласата и сега го усетих от първо лице. Нямах контрол, много ме болеше, изпуснах дишането, исках само да спре да ме боли. Топката вече не помагаше. Опитах да лежа, но там болките бяха ужасяващи. Намерих поза, подпряна с лакти на перваза на прозореца, приведена и поклащаща таз, която до известна степен облекчаваше усещането, но то определено вече беше крайно интензивно.
НЕПРАВИЛНО ПОСТАВЕНАТА УПОЙКА
В този момент поисках упойка. Чаках я с нетърпение и мисля, че фокусът върху нея и болката, вместо върху бебето, правеха усещанията още по-интензивни в негативен план. За да ми поставят упойка обаче, чакахме лекарката ми да дойде, за да ме прегледа и тя сама и заедно да решим как ще действаме. Когато паркира пред болницата вдигна глава и ме видя, приведена до прозореца, с поглед, взрян навън. Каза, че веднага се качва и наистина дойде директно да ме прегледа, преди дори да се преоблече в работно облекло. Потвърди констатацията на акушерката, че разкритието е 6 см, а вече беше около 8 ч. Потвърдих, че искам упойка и около 9 ч. ми поставиха епидуралния катетър. Както стана ясно не много по-късно, същия беше поставен накриво, защото упойката успя да обезболи успешно само лявата половина на тялото ми, а с дясната усещах контракциите облекчени, но пак доста силно и болезнено.
Изпратиха Данчо да пие кафе, да се освежи и поразходи, а мен настаниха в родилна зала, за да не се налага да ме местят и за да ме наблюдават по-лесно. Закачиха ме за следене на тоновете и ги наблюдаваха непрекъснато.
Следващите два часа са ми доста смътни и реално нямам много ясна представа как са минали, но си спомням от тях няколко ключови момента.
Един от тях е когато лекарката ми съобщи, че майката на Данчо е дошла до болницата и отделението, за да пита за мен. В този момент си дадох сметка, че не сме отговаряли на никакви телефонни обаждания от следобяд предишния ден и тя беше подредила парченцата от пъзела и беше дошла, за да се увери, че всичко е наред. Лекарката съответно й е дала сведения.
Ние обаче не искахме да казваме на никой, когато започне раждането, а директно да съобщим, когато детето, живот и здраве, се роди. Точно затова в момента, в който разбрах, че неговата майка е получила актуален статус за ситуацията, реших, че е редно и честно моята майка да получи същото. Помолих да ми подадат телефона и й се обадих. Към момента го отчитам като голяма грешка, защото само тя си знае как се е чувствала в следващите няколко часа, след като й се обадих, за да й съобщя, че днес е денят. (Тук искам да отворя скоба, че тя работи като медицинска сестра в сърдечни операции и съм й звъннала точно преди да влезе в залата, след което е влязла, оперирали са и са спасили човешки живот.)
БЕБЕТО НЕ ИЗЛИЗА
Около 11.30 ч. някак спонтанно около мен се струпаха лекарката ми, анестезиоложката, Данчо и още няколко вероятно акушерки или други лекари. Без фактически да съм усетила спонтанни напъни (не знам дали заради упойката или е било рано за такива), започнаха да ме напътстват кога да напъвам. Не беше нужно много време и чух коментари, че бебето не слиза, че тръгва и после се връща нагоре и други подобни. Преглеждаха отново позицията му в корема ми. Появи се и лекарката, завеждаща отделението, която ме попита имам ли против да ме прегледа по-обстойно. Съгласих се, след което ме прегледа и сякаш видя надежда. На следващия напън обаче потвърди, че бебето не прогресира надолу и ми обясни, че в тази ситуация потвърждава, че е препоръчително да го извадят оперативно.
СПЕШНО СЕКЦИО
Нямах страх. Нямах съпротива. В този момент исках просто максимално скоро да гушна бебето си и всяко упорстване от моя страна щеше да забави този момент. За щастие никой не спомена нищо за риск на този етап, но не бих се учудила ако не се бях съгласила с операцията да се появеше и някаква опасност.
Помогнаха ми да сляза от магарето, като трябваше да мога да се движа самостоятелно. Щом стъпих на земята обаче и двата ми крака се прегънаха и добре, че Данчо беше до мен, за да ме хване и да ми помогне да седна на количката, с която ме въведоха в операционната.
Там, анестезиоложката подготвяше новата упойка, като явно до последно не вярваше, че ме е обезболила само наполовина и ме тестваше как усещам различни предмети по кожата на корема ми. Изглежда се убеди обаче, понеже ми постави нов катетър в гръбначния стълб за спиналната упойка.
Лекарката ми се появи, измита, с прибрана коса и с маска, но за щастие виждах очите й и те ме успокояваха. Съвсем кратко след като операцията започна, тя беше готова да извади бебето, но изглежда той се бе заклещил доста неприятно и тя помоли за съдействие, като една акушерка "помогне" отдолу. Това беше може би единственият момент, когато усетих тревога в гласа й. По-късно научих, че такава намеса се прави много рядко и носи сериозни рискове, но за щастие при нас нямаше негативни последствия.
Когато чух Лазар да плаче, знаех, че никога няма да забравя този глас. Имаше прекрасен, меден тембър, по-специален от гласа на всички плачещи бебета, които бях чувала дотогава. Показаха ми веднага гениталиите му, за да видя, че е момче и го отнесоха за процедури. Сълзите ми сами се стичаха по лицето ми. Съвсем скоро ми го донесоха отново, вече увит отгоре до долу, но доближиха малкото му личице до моето и го оставиха така няколко секунди. След като го взеха, сякаш всички последни сили напуснаха тялото ми, стана ми студено и зверски ми се доспа. Дори си спомням, че попитах мога ли да спя, а лекарката ми каза да почакам малко, поне да се видя с бащата. Костваше ми сериозно усилие да остана будна.
В ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Раждането е процес, в който жената трябва да е водеща фигура и да се чувства спокойна, обгрижвана и уважавана. Всеки има свое виждане за идеалното раждане и за да бъде то такова, жената просто трябва да го изиска, а околните да се съобразят максимално с желанията й.
Аз родих оперативно, макар да исках естествено; бях под не една упойка, макар да не исках никаква; получих системи с окситоцин, макар да не ги планирах. И въпреки всичко раждането започна спонтанно и синът ми се роди, когато той беше готов да се случи това, а аз помня тези 20 часа като едни от най-щастливите в живота си, въпреки обърканите планове и силните болки.
Научих, че взимам най-правилните решения за себе си. Научих, че имам невероятна воля и сили, като изненадах дори себе си на моменти. Научих, че партньорът е толкова важна част от раждането, колкото и майката и не разбирам защо някой би се лишил да посрещне заедно този съкровен момент. Научих се да съм гъвкава. Научих се да експериментирам. Научих се да се вслушвам в тялото си.
Раждането е едно наистина изумително събитие. Всъщност процес, а не събитие. Защото в този процес се раждат бебе, майка и татко. Отборно!
